Постинг
02.03.2009 19:35 -
Джон Картър и Орехчето
Автор: mochko
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1992 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 17.03.2009 14:09
Прочетен: 1992 Коментари: 1 Гласове:
1
Последна промяна: 17.03.2009 14:09
- Заповядайте, седнете тук. Ще съобщя на д-р Стерилски за вас и след около десет минути ще ви приеме - любезно каза мис Ани и посочи с тънката си бяла ръка дивана. Беше великолепна както винаги. В изящната си черна рокля до под коленете, с премерените си черни обувки със среден ток и с неизменните си очила с черни рамки тя приличаше на всичко друго, но не и на секретарка на доктор.
Фоайето не беше особено голямо, въпреки че много хора биха си помислили точно обратното, съдейки по широката популярност, на която се радваше д-р Стерилски и високият жизнен стандарт, който демонстрираше. От няколко години насам той беше нещо средно между изповедник, утешител и върховен жрец за всички хора не само в квартала, но и в целия град. Всеки знаеше къде да отиде в случай на някакъв проблем. Така например ако шефът ти те тормози непрекъснато - идваш при д-р Стерилски. Или ако тъщата ти слага сол вместо захар в кафето - припваш при д-р Стерилски, без да се замисляш. Ако пък не знаеш как да отпушиш тоалетната - д-р Стерилски е насреща. Но най-важното... ако имаш сериозно психическо разстройство - решението се казва д-р Стерилски!
Разположих се на мекия кожен диван и докато изпращах Ани с похотлив поглед, извадих от сакото втората си кутия за деня. Изчаках предвидливо мис да затвори вратата след себе си и запалих бързо цигара. Естествено, че беше забранено да се пуши в клиниката! Това ми беше четвъртото посещение при доктора в рамките само на този месец и всеки път когато палих цигара във фоайето той или мис Ани не забравяха да ми правят забележки по отношение на пушенето. "Умирисвате помещението!", "Стените пожълтяват от цигарения дим!", "Ще предизвикате пожар!" повтаряха като неврозни квачки двамата, без дори да ме попитат на мен какво ми е. Ами пожарът, който бушува в главата ми от как се помня? Кой ще го загаси, питам. Та нали затова им плащам по 250 долара всеки път, когато се появи тази пареща, пронизителна болка. Вместо да се грижат за моето здраве, те вдигат гюрюлтия до небето за някакви си б е з в р е д н и цигари.
Всмуках бавно от цигарата и тъй като по разбираеми причини нямаше пепелник в радиус от 100 метра, изтръсках пепелта върху перфектно почистения и вероятно много скъп персийски килим на пода. Загледах се в него и от плетеницата фигурки и завъртулки успях да различа поне седем дебели котки и най-малко четири слаботелесни, което ме замисли в три направления - първо, защо авторът на това безумно произведение е изобразил някакви грозни котки, вместо златни ритрийвъри например или мустакати моржове, второ - в Персия, както знаем, дебели котки няма поради изтощителната жега там, следователно или авторът не е персиец, или не е никакъв автор, и трето - защо една от дебелите котки ме гледа с поглед нетърпящ възражение и сякаш всеки момент ще изскочи оттам, за да ме одере с гадните си остри нокти, задето съм й изгорил... така де.. котенцето!
Изгасих фаса точно на най-свидното й място и това ми достави невъобразимо удоволствие! По принцип се водя кротък, но ядоса ли ме някое жалко животинче - ставам извънредно зъл и отмъстителен. В смисъл това са две мои черти на характера, с които не се гордея особено, но те ми дават сигурна защита и винаги мога да разчитам на тях в случай на нужда. В този случай злият ми характер се прояви точно за части от секундата, позволявайки ми да изпепеля котето, но след това почти веднага отстъпи място на ужасяваща атавистична болка в главата ми. Този път източникът на болката беше една голяма керамична купа, която стоеше право срещу мен върху бюрото на мис Ани и сякаш тихо ми казваше "Ела и си вземи, ела и си вземи....о-ре-хи" Станах от дивана и се приближих до бюрото. Внимателно започнах да разглеждам купата - беше, както казах, керамична, около 30 сантиметра в диаметър, тъмно-синя, биеща към виолетово, и имаше тънки златисти линии по средата, които й придаваха прекалено изтънчен вид за подобен съд. Винаги съм си мислил, че орехи трябва да се поставят в пластмасови кофи или някакви легени, точно когато се берат, и от тях човек спокойно да си взима и троши с камък.
Запалих втората си цигара и се загледах по-отблизо в орехите. Бяха много - в купата имаше поне петдесет средно големи, черни ореха, вероятно със силна и здрава черупка и много вкусен плод. Сигурно, помислих си, мис Ани ги държи тук за авторитет и да правят впечатление на посетителите. Едва ли е толкова умна, че да знае колко полезни са орехите. Едва ли е чувала за богатото им съдържание на минерали, аминокиселини и имунозащитни свойста и едва ли подозира, че употребата им засилва паметта, стимулира кръвообръщението и подпомага функциите на пикочо-половата система. Взех един орех от най-горния ред и започнах да го изучавам. Беше малък орех - не повече от 10 грама, току-шо родено навярно, още непораснало, с игрива овална форма и почти никакви резки по тялото си. Подхвърлих го леко във въздуха, после го хванах с другата ръка и продължих да го опипвам. Зачудих се какво производство е. Вероятно не беше от местен произход, тъй като нашият замърсен регион не може да се похвали с плодородни почви, които да родят толкова красив орех. Сигурно е внос от някой североизточен американски щат. Защо не от Бостън, да речем.
Върнах ореха обратно и взех този до него. Имаше твърда, силна и дълбокорелефна черупка и тежеше поне 30 грама. Поиграх си няколко секунди с него и също го върнах. После взех още един, този път от другата страна на купата, и след като го приближих до лицето си, установих, че това беше орех, който и преди съм виждал. Беше малко по-голям - около 35 грама, много по-тъмен от предишните и с много по-набраздена черупка. Със сигурност беше най-възрастният от всички в купата. Но откъде ми беше познат? Къде, по дяволите, съм го виждал... Но ДА!.. приличаше досущ на онзи орех... Толкова отдавна беше.. Разбира се...сега си спомням вече...
Беше знойно и много сухо лято, а аз да съм бил на 7 или 9 години. Гостувах във вилата на най-добрия ми приятел. Джеръми Златотърсача му викахме заради вредния му навик да си бърка постоянно в носа сякаш търсеше там някакво златно съкровище или нещо подобно. С него си имахме негласно споразумение да си гостуваме на ротационен признак - едното лято аз на него, а другото той на мен. Тази година беше мой ред и аз с прословутия си детски ентисуазъм бях нарамил две големи раници, една много тежка бейзболна бухалка (подарък от леля ми, която живееше в Америка) и футболна топка под мишница. В този си вид аз кацнах пред входа на вилата им, която се намираше накрай селото, далеч от любопитни селски погледи. Всичко си беше нормално, даже отлично до деветия ден от битието ми на гост - в смисъл, не спирахме да лудеем до късна доба, а забавленията ни варираха от гонитба в близката гора, през шлевене в дерето, до ритане на мач в прашния заден двор. Но на десетия, оказал се и последен ден от ваканцията, се случи нещо странно.
- Колко пъти съм ви казвала, мистър Картър, че тук пушенето е забранено? - докато съм разглеждал орехите мис Ани се беше появила отнякъде и малките й черни точици зад марковите стъкълца ме стрелкаха с неприкрита омраза.
Отговорих й, че пушенето е болестно състояние и на моята възраст е невъзможно да се излекува, затова и препоръчах да прояви известно снизхождение към един болен човек и да донесе пепелник. Както вероятно се досещате, отговорът не й допадна особено - тя измърмори нещо със силиконовите си уста, врътна стегнатия си гъз и отново влезе в кабинета на доктора. Какво ли правеха досега вътре? Дали обсъждаха някой пациент? Или решаваха кръстословица?
Но да се върна на историята. ...... ...
Онзи последен десети ден от моята лятна ваканция беше се разполовил и слънцето печеше не просто сърдито - беше се намръщило като възмутена девственица, току-що събудила се от неспиращите пъшкания на съквартирантката й, която осъществява полов акт с надарен атлет на съседното легло. Спомням си, че тъкмо приключвахме с импровизирана игра на бейзбол (Джеръми ми мяташе шишарки, а аз ги удрях с бухалката), когато бабата на Джеръми ни накара да отидем до смесения магазин и да купим хляб, брашно и ябълков оцет. Като всеки петъчен ден камионетката с хляб беше пристигнала и всички селяни чакаха нетърпеливо, за да се снабдят за уикенда с този най-важен потребителски продукт. След като камионетката спря до магазина, от нея излезнаха последователно: шофьорът, селският фелдшер, двама хамали и една обикновена хлебарка, която започна да разпределя щайгите с хляб за цялото село. Джеръми купи всичко, което ни беше заръчано, напъха го в някаква шарена торба и заедно се понесохме към вилата. Тъй като пътят беше доста дълъг, а жегата - палеща, и двамата бързо се уморихме. Бяхме стигнали до една голяма крайпътна чешма с множество чучури и решихме да вземем кратка почивка.
- Знаеш ли, Джеръми, мисля, че умирам от глад. Искаш ли да си отчупим малко от хляба? - казах по едно време.
Джеръми ме погледна така сякаш току-що му бях откраднал поредната златна находка, намерана в носа му, и смутолеви:
- Баба ще се кара, а и камионетката идва чак в понеделник. Какво ще ядем през събота и неделя?
- Я тутманици, я свинска пача. Или малинови компоти. Все нещо баба ти ще сготви. Айде, умирам от глад!
Джеръми не беше особено въодушевен от цялата тази идея, но успях да го прекърша с елегантното припомнянето, че мазето беше фрашкано до горе със вкусна зимнина. Със сърдита физиономия той извади хляба от торбата и ми го подаде. На третото или четвъртото отхапване обаче набарах нещо твърдо и след не чак толкова богоугодно ровичкане в меката плънка на хляба успях да извадя.... малък черен орех. Даже орехче.
- Виж какво си намерих, Джеръми - скъпоценен камък! - казах почти на майтап.
Джеръми ококори малките си празни очи, създаващи единствено асоциация за глава на скумрия, свали дебелите си цайси и простена:
- Уаууу....
- Според мен този красавец струва цяло състояние! Миналия месец казаха по телевизията, че подобно нещо са открили някъде в централна Африка и собственикът го продал за 10 000 долара!
Сега тези малки рибешки очи започнаха тревожно да примигват, тялото на Джеръми се раздвижи конвулсивно, а една тънка струя пот шурна по ниското му чело, капейки върху мръсния, прашен път.
Какво толкова - една съвсем безобидна шегичка - помислих си, и продължих:
- Разбираш ли какво се случва в момента!? Ще стана богат, братле! Ще мога да си купя кожени калеври на адидас, от онези с металните бутонки... и оригинална фланелка на Гунди ще си взема... Ще стана истински футболист, Джереми!!!!!! Боже, и ще ме дават по телевизията......
След това усетих удар от тъп предмет по главата си. Като от бухалка. Причерня ми пред очите, залюлях се настрани и последното нещо, което помня, беше как се сгромолясвам на пътя.
- Може да влизате вече, д-р Стерилски ви очаква - мис Ани отново беше цъфнала до мен и сега ми се усмихваше съвсем добронамерено. Фактът, че беше изумително красива, изобщо не подлежеше на съмнение. Вероятно покоряваше мъжките сърца без особени усилия. Няма да се учудя ако имаше хиляда явни и поне един милион тайни обожатели. Но имаше нещо неестествено в цялото й излъчване. Тялото й сякаш прикриваше някаква далечна, срамна и нечиста тайна. Определено ме поблазни мисълта да успея да науча тази тайна след бурна и страстна нощ в голямото ми ергенско легло. Нищо не пречи да я поканя на вечеря, нали?
- Мис Ани, искате ли да похапнем някой път заедно?
Реакцията й ме изненда:
- Как не те е срам, бе дивак?! Ти за каква ме мислиш... Прасе такова! ЗАДНИК! - мис Ани започна да крещи насред тузарското фоайе. Ноздрите й се р а з ш и р и х а, веждите й се свиха заплашително, а главата й истерично се разтресе. Гъста бяла пяна се образува в крайчеца на устата й. Миг по-късно мис Ани отиде до бюрото, взе един орех от купата и го метна право в клетата ми глава.
....
Фоайето не беше особено голямо, въпреки че много хора биха си помислили точно обратното, съдейки по широката популярност, на която се радваше д-р Стерилски и високият жизнен стандарт, който демонстрираше. От няколко години насам той беше нещо средно между изповедник, утешител и върховен жрец за всички хора не само в квартала, но и в целия град. Всеки знаеше къде да отиде в случай на някакъв проблем. Така например ако шефът ти те тормози непрекъснато - идваш при д-р Стерилски. Или ако тъщата ти слага сол вместо захар в кафето - припваш при д-р Стерилски, без да се замисляш. Ако пък не знаеш как да отпушиш тоалетната - д-р Стерилски е насреща. Но най-важното... ако имаш сериозно психическо разстройство - решението се казва д-р Стерилски!
Разположих се на мекия кожен диван и докато изпращах Ани с похотлив поглед, извадих от сакото втората си кутия за деня. Изчаках предвидливо мис да затвори вратата след себе си и запалих бързо цигара. Естествено, че беше забранено да се пуши в клиниката! Това ми беше четвъртото посещение при доктора в рамките само на този месец и всеки път когато палих цигара във фоайето той или мис Ани не забравяха да ми правят забележки по отношение на пушенето. "Умирисвате помещението!", "Стените пожълтяват от цигарения дим!", "Ще предизвикате пожар!" повтаряха като неврозни квачки двамата, без дори да ме попитат на мен какво ми е. Ами пожарът, който бушува в главата ми от как се помня? Кой ще го загаси, питам. Та нали затова им плащам по 250 долара всеки път, когато се появи тази пареща, пронизителна болка. Вместо да се грижат за моето здраве, те вдигат гюрюлтия до небето за някакви си б е з в р е д н и цигари.
Всмуках бавно от цигарата и тъй като по разбираеми причини нямаше пепелник в радиус от 100 метра, изтръсках пепелта върху перфектно почистения и вероятно много скъп персийски килим на пода. Загледах се в него и от плетеницата фигурки и завъртулки успях да различа поне седем дебели котки и най-малко четири слаботелесни, което ме замисли в три направления - първо, защо авторът на това безумно произведение е изобразил някакви грозни котки, вместо златни ритрийвъри например или мустакати моржове, второ - в Персия, както знаем, дебели котки няма поради изтощителната жега там, следователно или авторът не е персиец, или не е никакъв автор, и трето - защо една от дебелите котки ме гледа с поглед нетърпящ възражение и сякаш всеки момент ще изскочи оттам, за да ме одере с гадните си остри нокти, задето съм й изгорил... така де.. котенцето!
Изгасих фаса точно на най-свидното й място и това ми достави невъобразимо удоволствие! По принцип се водя кротък, но ядоса ли ме някое жалко животинче - ставам извънредно зъл и отмъстителен. В смисъл това са две мои черти на характера, с които не се гордея особено, но те ми дават сигурна защита и винаги мога да разчитам на тях в случай на нужда. В този случай злият ми характер се прояви точно за части от секундата, позволявайки ми да изпепеля котето, но след това почти веднага отстъпи място на ужасяваща атавистична болка в главата ми. Този път източникът на болката беше една голяма керамична купа, която стоеше право срещу мен върху бюрото на мис Ани и сякаш тихо ми казваше "Ела и си вземи, ела и си вземи....о-ре-хи" Станах от дивана и се приближих до бюрото. Внимателно започнах да разглеждам купата - беше, както казах, керамична, около 30 сантиметра в диаметър, тъмно-синя, биеща към виолетово, и имаше тънки златисти линии по средата, които й придаваха прекалено изтънчен вид за подобен съд. Винаги съм си мислил, че орехи трябва да се поставят в пластмасови кофи или някакви легени, точно когато се берат, и от тях човек спокойно да си взима и троши с камък.
Запалих втората си цигара и се загледах по-отблизо в орехите. Бяха много - в купата имаше поне петдесет средно големи, черни ореха, вероятно със силна и здрава черупка и много вкусен плод. Сигурно, помислих си, мис Ани ги държи тук за авторитет и да правят впечатление на посетителите. Едва ли е толкова умна, че да знае колко полезни са орехите. Едва ли е чувала за богатото им съдържание на минерали, аминокиселини и имунозащитни свойста и едва ли подозира, че употребата им засилва паметта, стимулира кръвообръщението и подпомага функциите на пикочо-половата система. Взех един орех от най-горния ред и започнах да го изучавам. Беше малък орех - не повече от 10 грама, току-шо родено навярно, още непораснало, с игрива овална форма и почти никакви резки по тялото си. Подхвърлих го леко във въздуха, после го хванах с другата ръка и продължих да го опипвам. Зачудих се какво производство е. Вероятно не беше от местен произход, тъй като нашият замърсен регион не може да се похвали с плодородни почви, които да родят толкова красив орех. Сигурно е внос от някой североизточен американски щат. Защо не от Бостън, да речем.
Върнах ореха обратно и взех този до него. Имаше твърда, силна и дълбокорелефна черупка и тежеше поне 30 грама. Поиграх си няколко секунди с него и също го върнах. После взех още един, този път от другата страна на купата, и след като го приближих до лицето си, установих, че това беше орех, който и преди съм виждал. Беше малко по-голям - около 35 грама, много по-тъмен от предишните и с много по-набраздена черупка. Със сигурност беше най-възрастният от всички в купата. Но откъде ми беше познат? Къде, по дяволите, съм го виждал... Но ДА!.. приличаше досущ на онзи орех... Толкова отдавна беше.. Разбира се...сега си спомням вече...
Беше знойно и много сухо лято, а аз да съм бил на 7 или 9 години. Гостувах във вилата на най-добрия ми приятел. Джеръми Златотърсача му викахме заради вредния му навик да си бърка постоянно в носа сякаш търсеше там някакво златно съкровище или нещо подобно. С него си имахме негласно споразумение да си гостуваме на ротационен признак - едното лято аз на него, а другото той на мен. Тази година беше мой ред и аз с прословутия си детски ентисуазъм бях нарамил две големи раници, една много тежка бейзболна бухалка (подарък от леля ми, която живееше в Америка) и футболна топка под мишница. В този си вид аз кацнах пред входа на вилата им, която се намираше накрай селото, далеч от любопитни селски погледи. Всичко си беше нормално, даже отлично до деветия ден от битието ми на гост - в смисъл, не спирахме да лудеем до късна доба, а забавленията ни варираха от гонитба в близката гора, през шлевене в дерето, до ритане на мач в прашния заден двор. Но на десетия, оказал се и последен ден от ваканцията, се случи нещо странно.
- Колко пъти съм ви казвала, мистър Картър, че тук пушенето е забранено? - докато съм разглеждал орехите мис Ани се беше появила отнякъде и малките й черни точици зад марковите стъкълца ме стрелкаха с неприкрита омраза.
Отговорих й, че пушенето е болестно състояние и на моята възраст е невъзможно да се излекува, затова и препоръчах да прояви известно снизхождение към един болен човек и да донесе пепелник. Както вероятно се досещате, отговорът не й допадна особено - тя измърмори нещо със силиконовите си уста, врътна стегнатия си гъз и отново влезе в кабинета на доктора. Какво ли правеха досега вътре? Дали обсъждаха някой пациент? Или решаваха кръстословица?
Но да се върна на историята. ...... ...
Онзи последен десети ден от моята лятна ваканция беше се разполовил и слънцето печеше не просто сърдито - беше се намръщило като възмутена девственица, току-що събудила се от неспиращите пъшкания на съквартирантката й, която осъществява полов акт с надарен атлет на съседното легло. Спомням си, че тъкмо приключвахме с импровизирана игра на бейзбол (Джеръми ми мяташе шишарки, а аз ги удрях с бухалката), когато бабата на Джеръми ни накара да отидем до смесения магазин и да купим хляб, брашно и ябълков оцет. Като всеки петъчен ден камионетката с хляб беше пристигнала и всички селяни чакаха нетърпеливо, за да се снабдят за уикенда с този най-важен потребителски продукт. След като камионетката спря до магазина, от нея излезнаха последователно: шофьорът, селският фелдшер, двама хамали и една обикновена хлебарка, която започна да разпределя щайгите с хляб за цялото село. Джеръми купи всичко, което ни беше заръчано, напъха го в някаква шарена торба и заедно се понесохме към вилата. Тъй като пътят беше доста дълъг, а жегата - палеща, и двамата бързо се уморихме. Бяхме стигнали до една голяма крайпътна чешма с множество чучури и решихме да вземем кратка почивка.
- Знаеш ли, Джеръми, мисля, че умирам от глад. Искаш ли да си отчупим малко от хляба? - казах по едно време.
Джеръми ме погледна така сякаш току-що му бях откраднал поредната златна находка, намерана в носа му, и смутолеви:
- Баба ще се кара, а и камионетката идва чак в понеделник. Какво ще ядем през събота и неделя?
- Я тутманици, я свинска пача. Или малинови компоти. Все нещо баба ти ще сготви. Айде, умирам от глад!
Джеръми не беше особено въодушевен от цялата тази идея, но успях да го прекърша с елегантното припомнянето, че мазето беше фрашкано до горе със вкусна зимнина. Със сърдита физиономия той извади хляба от торбата и ми го подаде. На третото или четвъртото отхапване обаче набарах нещо твърдо и след не чак толкова богоугодно ровичкане в меката плънка на хляба успях да извадя.... малък черен орех. Даже орехче.
- Виж какво си намерих, Джеръми - скъпоценен камък! - казах почти на майтап.
Джеръми ококори малките си празни очи, създаващи единствено асоциация за глава на скумрия, свали дебелите си цайси и простена:
- Уаууу....
- Според мен този красавец струва цяло състояние! Миналия месец казаха по телевизията, че подобно нещо са открили някъде в централна Африка и собственикът го продал за 10 000 долара!
Сега тези малки рибешки очи започнаха тревожно да примигват, тялото на Джеръми се раздвижи конвулсивно, а една тънка струя пот шурна по ниското му чело, капейки върху мръсния, прашен път.
Какво толкова - една съвсем безобидна шегичка - помислих си, и продължих:
- Разбираш ли какво се случва в момента!? Ще стана богат, братле! Ще мога да си купя кожени калеври на адидас, от онези с металните бутонки... и оригинална фланелка на Гунди ще си взема... Ще стана истински футболист, Джереми!!!!!! Боже, и ще ме дават по телевизията......
След това усетих удар от тъп предмет по главата си. Като от бухалка. Причерня ми пред очите, залюлях се настрани и последното нещо, което помня, беше как се сгромолясвам на пътя.
- Може да влизате вече, д-р Стерилски ви очаква - мис Ани отново беше цъфнала до мен и сега ми се усмихваше съвсем добронамерено. Фактът, че беше изумително красива, изобщо не подлежеше на съмнение. Вероятно покоряваше мъжките сърца без особени усилия. Няма да се учудя ако имаше хиляда явни и поне един милион тайни обожатели. Но имаше нещо неестествено в цялото й излъчване. Тялото й сякаш прикриваше някаква далечна, срамна и нечиста тайна. Определено ме поблазни мисълта да успея да науча тази тайна след бурна и страстна нощ в голямото ми ергенско легло. Нищо не пречи да я поканя на вечеря, нали?
- Мис Ани, искате ли да похапнем някой път заедно?
Реакцията й ме изненда:
- Как не те е срам, бе дивак?! Ти за каква ме мислиш... Прасе такова! ЗАДНИК! - мис Ани започна да крещи насред тузарското фоайе. Ноздрите й се р а з ш и р и х а, веждите й се свиха заплашително, а главата й истерично се разтресе. Гъста бяла пяна се образува в крайчеца на устата й. Миг по-късно мис Ани отиде до бюрото, взе един орех от купата и го метна право в клетата ми глава.
....
Търсене
За този блог
Гласове: 385
